September 21, 2015

Please reload

Recent Posts

Във Варна се открива институт за мир

March 29, 2017

1/2
Please reload

Featured Posts

Гърция решава

September 21, 2015

 

В деня, в които Гърция избира правителство, а светът очаква резултатите със затаен дъх, екипът на Работилница за бъдеще – България, иска да предложи един разширен анализ на случилото се в южната ни съседка през последната една година. Какво може да научим ние от политическата и икономическата криза в Гърция? Какво донесе тя на Еврозоната и как България може да се възползва? Това са все важни въпроси, които искаме да повдигнем днес, четейки статията на Статис Н. Каливас, публикувана в онлайн изданието на Foreign Affairs:

 

******

Когато радикалната лява партия СИРИЗА спечели убедителна победа в предсрочните избори в Гърция през януари 2015 г., много наблюдатели приветстваха тази победа, като едно ново предизвикателство за политиката на строги икономии в еврозоната и на хегемонията на Германия в Европа.

 

Но ето какво се случи няколко месеца по-късно: Пет месеца интензивни преговори доведоха до изненадващ обрат - масово затваряне на  гръцките банки, изненадващ референдум, в които по-голямата част от населението отхвърли строгите икономии, а излизането на Гърция от еврозоната стана по-възможно от всякога. След всичко това, правителството на Гърция се обърна на 180 градуса и прие сделка с нов спасителен пакет. Договорените условия налагат орязване на бюджета и редица структурни реформи, мерки които бяха част и от предишните спасителни програми. Предвижда се и засилен надзор от страна на Европейската комисия, Европейската централна банка, и МВФ (с добавка Европейския механизъм за стабилност). Нещо повече, гръцкият парламент одобри пакета с безпрецедентно голямо мнозинство, а решението бе прието със забележително отсъствие на каквото и да било обществено недоволство.

 

Последният епизод от сагата са поредните извънредни избори, определени за 20 септември, този път след оставката на гръцкия премиер и лидер на СИРИЗА -Алексис Ципрас.

 

За да разберем защо и как правителството промени курса си и какво ще се случи по-нататък, си струва да преосмислим критичните моменти в събитията до сега: през октомври 2014 г., бившият министър-председател Андонис Самарас не успя да спази условията на втория спасителен заем; през януари 2015 г. предсрочни избори излъчиха млад и неопитен радикално ляв политик, Ципрас, събитие, което бе последвано от дълги и напрегнати преговори между Гърция и еврозоната; а през юли същата година, референдум в Гърция заплаши единната европейска валута, но вместо това доведе до капитулацията на Ципрас.

 

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ

 

На 24 май 2014 г., гърците излязоха до урните, за да изберат представители за Европейския парламент. Гласуването бе смятано за тест за коалиционното правителство, съставено от дясноцентристката партия Нова Демокрация и лявоцентристката партия ПАСОК, която управлява Гърция от лятото на 2012 г. Вотът показа, че правителството на Андонис Самарас се е провалило, след като коалицията успя да събере едва 22,71% от гласовете. СИРИЗА, която при последните европейски парламентарни избори през 2009 г. успя да събере едва 4,16%, печели цели 26,58%. Резултатът сигнализира, че СИРИЗА е готова да дойде на власт при следващия национален парламентарен вот в Гърция.  

 

Поражението на Самарас отразява общественото недоволство не само срещу строгите икономии, но и срещу новия данък, наложен върху недвижимите имоти в страната. Делът на притежаващите собствени жилища в Гърция е далеч по-висок от този в други европейски страни. Извънредния данък сгради, наложен през 2011 г. предизвика масово отдръпване сред редиците на основните избиратели на Нова демокрация.

 

Стреснат от резултатите на изборите, Самарас направи радикални промени в кабинета. Той замени някои от най-реформаторски настроените си министи, като постави на тяхно място по-популистки, но и по-малко компетентни хора. Тази подмяна не само не спечели нови симпатизанти, но и създаде допълнителни проблеми. Много европейски лидери бяха подразнени от решението, което сигнализира ранен край на реформаторския подем на правителството.

 

Паниката на Самарас беше ненавременна и по друга важна причина. Въпреки непопулярността на икономическата му политика, наложените мерки започваха да дават плодове. За първи път от 2009 г. насам Гърция отново отбеляза растеж на икономиката си. Противно на очакванията, страната отчете и успех на финансовите пазари. Гърция дори успя да регистрира малък бюджетен излишък (с приходи от данъци, надвишаващи публичните разходи).

 

Обществеността, разбира се, продължи да бъде притеснена. Това накара Самарас да направи решителен ход, като се опита да измъкне Гърция от строгите условия на своите кредитори -  Тройката (Европейската комисия, Европейската централна банка и МВФ). Самарас реши да разчита на международните финансовите пазари за рефинансиране на дълга на страната. Ако планът му да отърве Гърция от Тройката и нейния досаден и постаянен надзор над гръцката икономика бе успял, Самарас щеше да удвои шансовете си за нов мандат.

 

Преди окончателно да се раздели с Тройката, Гърция се нуждае от един последен транш от спасителния заем на стойност 7.2 милиарда евро. Тези парични постъпления са изключително необходими за страната, тъй като през следващата година предстоят няколко големи плащания по дълга към ЕЦБ и МВФ, а шансовете да се намерят парични средства за толкова кратък период, разчитайки само на частните кредитори, не са особенно големи. А за да получи нужния последен транш от Тройката, Гърция трябва да мине през сериозна ревизия – една не лека задача, поради натрупаните задължения във връзка с проведената реформа в данъчното облагане, пенсиионното и банковото дело, пазара на труда и други важни сектори.

 

Въпреки опитите на Гръцкото правителство да покаже своята пълна готовност да покрие всички показатели, нужни за получаването на третия транш от спасителния заем при срещата на върха през ноември, преговорите се провалят. След този неуспех, Самарас заминава за Берлин с надежда да намери подкрепа от Германия, но там той среща студения отказ на Канцлера Ангела Меркел.

 

Какви са причините за този неуспех? Първо, гамбитът на Самарас беше подготвен твърде набързо. На второ място е рязката промяна в курса му на управление, след изборите за Европейски парламент. Нежеланието му да приложи договорените мерките, както и редица други решения (включително предполагаемата му намеса в гръцката данъчна служба и принудителното напускане на шефа на слъжбата), показаха еднозначно, че Гърция бави важни реформи, докато се опитва да се измъкне от наложения контрол. Трето, ЕС е наясно, че в Гърция предстоят парламентарни избори, които Самарас най-веротно няма да спечели. За лидерите от еврозоната, Самарас е бита карта. Четвърто, Тройката не се противопоставя на евентуална победа на Сириза. Въпреки своята радикална платформа, партията не е обвързана с корпоративни интереси и следователно, ще бъде по-отворена към структурни реформи.

 

След проваления опит на Самарас да получи третия транш от спасителния заем, цените на гръцките облигации се сриват. Това унищожи неговата последна надежда за политическо оцеляване - намерението му да разчита на международните пазари за финансиране на дълга на Гърция. В същото време опозицията ефективно саботира процедура по гласуване за приемане на предложения от Самарас кандидат за президентските избори и отказа да излъчи алтернатива. Така бяха предизвикани предсрочните избори през януари.

 

Трудно е да предвидим дали Самарас би могъл да постигне друг резултат, ако бе следвал различна стратегия. Въпреки това, си струва да разгледаме три основни точки, които повлияха развоя на събитията. Първо, Гърция бе жертва на ужасен политическа календар. Възможностите за нови избори в страната съвпаднаха с критични моменти в политическите решения на правителството, а това генерира допълнителна икономическа несигурност.

 

Ако Самарас имаше поне две сигурни години пред себе си, той би могъл да избегне фаталния си политически завой. Второ, Тройката се оказа труден партньор, готов да жертва своите политически съюзници, ако те покажат колебание в решенията си. Още повече, че показа готовност да поеме риска от издигането на радикално лява партия. Трето, лутането на Самарас между спазване на договорености и провеждане на рефома, бунтарски дух и популизъм не получи подкрепата на избирателите. Един предвидлив опозиционен лидер би могъл да се се поучи от грешките на Самарас. Този лидер, обаче, не беше Ципрас.

 

ПОДРАНИЛА ПОБЕДА

 

В извънредните избори през януари 2015 г., Сириза събра едва 36,3% от гласовете. Ципрас спечели с обещания за край на икономическата болка: Ще бъде сложен край на строгите икономии, а заедно с това и на контрола на омразната Тройка. В този момент пред него стоеше следния избор: бързо да се съгласи на донякъде добрата сделка, която вероятно би му предложила Тройката в знак на добра воля

и след това да се съсредоточи върху управлението, като отдели внимание на  административните и регулаторните реформи, които биха стабилизирали гръцката икономика и биха запазили възходящата й траектория. Или, да продължи с радикалната си програма срещу строгите икономии и да се бори до края – една доста рискована стратегия. Ендшпилът можеше да бъде или една много по-добра сделка за Гърция, или изпадане в дефолт и излизане от еврозоната. В крайна сметка, той избра трети вариант: остър обратен завой, след дълги и икономически много скъпи за гръцката икономика преговори.

 

Преговорите бяха дълги, сложни и въпреки безпрецедентно медийно отразяване и внимание, до голяма степен бяха лишени от прозрачност.

 

Те покриха голям диапазон от най-различни въпроси, но състоянието на гръцкият дълг получи най-голямо внимание. Устойчивостта на гръцкия дълг е въпрос от особено значение, защото, въпреки значителното му орязване през 2011 г., този дълг избуя отново, докато БВП на страната намаля, достигайки номинална стойност от близо 170% от БВП до 2015 г. Въпреки това, последващо орязване на дълга беше бързо отхвърлено от кредиторите на Гърция, защото така дългът ще трябва да бъде поет от данъкоплатците в страните от еврозоната. Като президентът на консервативната Европейската народна партия, Manfred Weber, обясни - намаляването на дълга, което търси Гърция, би засегнало не банкерите, а “медицински сестри в Словакия и държавни служители във Финландия.”

 

Когато стана изрично ясно, че намаляване на дълга не подлежи на обсъждане, гръцкото правителство бе изненадващо бързо в приеместването на фокуса. Преговорите бързо се насочиха към други въпроси, включително размера на излишъците, които Тройката очаква Гърция да постигне, структурните реформи, които се очаква да приложат и фискалните мерки, които трябва да приеме, и дори определяне размера на данък добавената стойност (ДДС), който да бъде наложен на гръцките острови. Някои от въпросите бяха свързани със задължението на Гърция да приключи своята спасителен програма, включително преглед на неговото изпълнение и евентуалното отпускане, след приключване на проверката, на дълго отлагания последен транш, от който Гърция отчаяно се нуждае за да изпълни своите задължения по дълга към МВФ и ЕЦБ.

 

На 21 февруари, изправено пред нарастваща банкова паника и пред преговори далеч от приключване, гръцкото правителство прие четири-месечно удължаване на споразумението за спасителния заем -  нещо което правителството беше пламенно обявило, че никога няма да приеме. Условията на тази сделка включваха предимно козметични промени: неясни формулировки за гръцките задължения по погасяване на дълговете и провеждане на мащабни про-пазарни реформи. Представителите на Еврозоната също намекваха за бъдещата фискална гъвкавост и преименуване на Тройката като “Трите институции”, което би позволило на гръцкото правителство да претендира, че най-после е успяло да се е отървете от Тройката. Планът предвиждаше Гърция да завършите очакваната проверка по спасителния заем в рамките на съществуващите условия, преди да се ангажира в дискусия за бъдещите си нужди.

 

Въпреки всичко, съгласявайки се на четири-месечно разсрочване, Гърция не успя да получи нови пари, а отново прие условията на стария си дълг. Така страната бе оставена сама да се справи с натиска да посрещне лавината от плащания, които предстояха към МВФ и ЕЦБ. Много наблюдатели смятаха, че февруари ще бъде повратна точка. Те очакваха Ципрас да направи обратен завой, като стигне до цялостно споразумение с преименуваната Тройка, което би стопило радикалния му имиж. Но бързо стана ясно, че той няма такива намерения. Вместо това, той отказа проверката на Гърция от представители на Тройката, като продължи да печели време.

 

В тази ситуация, Гърция не е единствената страна, която рискуваше да загуби много. Еврозоната също се страхуваше от евентуален дефолт на Гърция, което би имало ефекта на “Lehman” с неясни, но потенциално тежки последствия. Този страх се оказа свързващото звено в стратегия на гръцкото правителството, която е проектирана (или поне вдъхновена) от финансовия министър по това време, Янис Варуфакис. С две думи, Варуфакис имаше за цел да докара Гърция толкова близо до евентуален фалит и Грекзит, така че да генерира достатъчно паника на международните пазари, за да принуди еврозоната да капитулира пред гръцките изкания. За да се постигне тази цел, той трябваше да спечели време, което обяснява неговата изчаквателна тактика и чудноватите му предложения (включително и най-вече, идеята за подслушване на чуждестранните туристи в Гърция, за да бъдат хванати търговци , които се опитват да укриват данъци).

 

Никоя друга фигура не олицетворява този период на безкрайни преговори, белязан от безкраен низ от срещи на европейско ниво, повече от Варуфакис. Екстравагантен академик, който стана известнет чрез своя блог и публични изяви, след избухването на гръцката криза, той бързо се превърна в глобална медийна звезда с неконвенционалните си модни избори и с непрестанното и наперено публично присъствие, в което парадира както със скандални политически изказвания, така и с пиктограми в лайфстайл списания.

 

Когато започнаха преговорите, много от политиците на СИРИЗА говореха за създаването на коалиция между държавите-длъжници в рамките на еврозоната, които да се обединят, за да поискат смекчаване на строгите фискални политики, предоговаряне на дълга, а може би дори споделяне на дърлга между 19-те членове на еврозоната.

 

Тези идеи получиха значителна подкрепа сред нововъзникващите партии в Европа, които се обявяваха против наложените мерки за строги икономии, и най-вече в бързо набиращата популярност испанска партия Podemos. Тази перспектива, също бързо се стопи, след като останалите страни-членки на еврозоната се обединиха срещу нея. Тази група включва Германия, разбира се, но не само. Франция и Италия се присъединиха, след като прецениха, че имат твърде много за губене от споровете с Германия, както и група от малки, но високо-ефективни икономики, като например Холандия, на която не й допадна идеята да се оставя на предполагаемо безотговорни нации. Към тях се присъединиха също и малките и по-бедни членове, като например Балтийските държави, Ирландия и Португалия, които вече успешно бяха реализирали болезнени фискални мерки.

 

Към всичко това се добавя и факта, че Варуфакис се оказа много слаб опонент в преговорите. Неговата егоцентрична (някои биха казали, нарцистична) личност, неясни и бомбастични изказвания (включително твърдението му, че той записва всички заседания на Еврогрупата), липсата му на опит (той никога не е заемал обществена длъжност преди), и поляризираните си отношения, бързо обърна поддръжници му срещу него, и по-лошо – обърна ги срещу страната, която той представлява. Нещата достигнаха своя връх по време на срещата на Eurogroup Riga на 24 април, когато изолацията му стана публично достояние. Това принуди Ципрас да го премести на заден план в преговорите. Но вредата беше вече нанесена и стана ясно, че Гърция е изправена сама не само срещу Германия, но срещу всички 18 държави от еврозоната.

 

На кратко, преговорите представиха една уникална гледна точка към политическата динамика на еврозоната: решаващият фактор не е само волята на Германия, но и близките интереси и предпочитания на държавите-членки. На свой ред, тези предпочитания и интереси са оформени от коалиционната динамиката на еврозоната, както и политическия стил на Европейския съюз, кайто залага на бавно изграждане на консенсус и остро отхвърля радикалните руптури в съюза.

 

РАЗПЛАТА

 

Гръцкото правителство успя да обърка повечето наблюдатели като спази погасяването на дълга си, спазвайки сроковете до края на юни. Страната успя да направи това, като събра всеки наличен резерв, с който разполага, като дори успя да огъне правилата на МВФ в началото на юни и отложи разплащането до края на месеца. Но отпуснатото времето наистина беше към края си.

 

До средата на юни, стана все по-ясно, че на Гърция не й достигат пари в наличност, и няма да успее да изпълни две основни и критични плащания по дълга към МВФ и ЕЦБ през юли. В резултат на това много наблюдатели смятаха, че сделката е неизбежна и Ципрас най-после ще направи широко очаквания (по това време)  обратен завой.

 

Вечерта на 27 юни, Ципрас се връща в Атина от среща в Брюксел с огромна изненада: Той обяви референдум, който ще се проведе след малко повече от една седмица на 5 юли. Въпросът, който трябва да реши гръцкия народ е дали да одобри или да отхвърли предложение, направено на гръцкото правителство от страна на Тройката (предложение, което в същото време Тройката обяви за оттеглено).

 

Тези събития разбуниха духовете до точка на кипене. Глобалните медии полудяха. Никой не знаеше със сигурност какво точно цели Ципрас.

 

Имаше предположения, че Ципрас и Варуфакис насрочват референдума, да го загубят, като се надяват гърците да гласуват с “Да” на предложенията на кредиторите. По този начин, те биха избегнали морална и политическа цена на един обратен завой. Това тълкуване обаче е двойно по-озадачаващо. За начало, политиците предпочитат да печелят, а не да губят, дори когато цената на победната е висока. (В края на краищата, Ципрас би бил в много по-добра позиция, ако не беше предизвикал предсрочни избори през януари, а вместо това беше изчакал докато правителството на Самарас поеме всичките тежки решения, които бяха необходими, за да сключи споразумението за спасителен заем през 2015 г.). Още повече, че след няколко дни на колебание, Ципрас започна активно да агитира в полза на “Не” -  курс на действие, които едва ли е съвместим с мнението, че той тайно се надява на “Да”.

 

Каквито и да били мотивите му, ситуацията в Гърция бързо се влоши. Първо, банковата криза, която отдавна беше набрала сила, стигна до там, че изтеглините депозити достигнаха 40 милиарда евро (над $ 45 милиарда), което напълно пресуши резервите на гръцките банки. В същото време, с изтичането на дадената отрочка по кредита и с неясния край на замразените преговори, Европейската централна банка, която до момента подържаше гръцките банки живи, реши да прекрати потоците на пари към гръцките банки. Преспективата, която се откри пред Ципрас беше пълно пресушаване на банките в страната. Това накара правителството да принуди банките да излязат във “ваканция”. На 29 юни последваха строги проверки на капитали, ограничаване на размера на тегленията с което се ограничиха паричните средства, с които могат да разполагат гръцките домакинства и бизнес, което доведе до ефективно задушаване на икономиката.

 

На 1 юли, след отказ да получи спешна помощ от еврозоната, Гърция пропусна плащане към МВФ и стана първата развита нация с просрочен заем към МВФ. Това повиши вероятността страната да изпадне в неизпълнение на дълга си и към ЕЦБ, а това може да прекрати подкрепата на ЕЦБ за гръцките банки. Това можеше да доведе до нуждата правителството  да отпечатва книжа с които да плаща заплати и пенсии, и не след дълго да бъде принудено да започва да отпечатва своята собствена валута, като по този начин изостави еврото.

 

В продължение на няколко дни изглеждаше, че Гърция е на път да избере опцията Grexit. Кампанията за референдума беше силно поляризирана. Ципрас показа, че може умело да смесва агресивен национализъм с ляв радикализъм. Острата му  критика към кредиторите силно напомняше езика на политически лидери като Уго Чавес. Вече знаем, че Варуфакис работеше задкулисно, уверен че само когато опцията за излизане на Гърция от еврозоната стане реална, Гърция може да спечели по-добра сделка. В същото време, радикалното крило на Сириза кроеше планове да арестува шефа на Централната банка на Гърция, да опразни трезорите й, и да потърси помощ от Москва!

 

На 5 юли, в тази изострена атмосфера, със затворени банки, парализирана икономиката, и с мнението на еврозоната, че изборът на “Не” означава излизане на страната от еврозоната, гръцките избиратели показаха своята силна подкрепа в полза на “Не” (61,31% срещу 38,69%). В действителност, това в никакъв случай не означава, че Гърция избира опцията Грекзит, след като Ципрас убедително обясняваше на гръцките избиратели, че подобна опция не е част от дискусията. Въпреки това, резултатите от референдума предоставиха на правителството мандат за предприеме смели действия. Но точно какви смели действия? За изненада на повечето наблюдатели, първото решение на Ципрас след референдума, в самата нощ на победата му, беше да поиска оставката на Варуфакис. 

 

Причината е, че в края на краищата, международните пазари не бяха обзети от паниката, която се очакваше. В ретроспекция, това не е изненадващо, тъй като, за разлика от 2010 г., сривът на гръцките облигации не засегна цените на дълга на други държави  длъжници от еврозоната. Ясно е, че световните пазари изтълкуваха подновената гръцка криза като идиосинкратична проява, а не като системно затъване на икономиката на страната.

 

Варуфакис, стана ясно, не успя да предвиди правилно действията на еврозоната, подценявайки решителността на страните-членки.

 

Безспорно излизането на Гърция от еврозоната е заплаха за стабилността на еврото, но въпреки това държавите членки отказаха да приемат исканията на гърция. Подобна манипулация би подкопала основите на които са изградени принципите на общата валута. Еврозоната не само че регистрира действията на Гърция като блъф, но и удвои залозите. В първата европейска среща на върха след референдума, Гърция получи ултиматум: да приеме предлаганата сделка (която след банковата криза в страната, стана още по-трудна за имплементиране) или да напусне еврозоната. Немският министър на финансите Волфганг Шойбле дори беше готов да даде на Гърция 50,000 милиарда евро, ако страната напусне еврозоната.

 

Този път Ципрас се огъна, осъзнавайки, че еврозоната няма да клекне пред гръцкия шантаж. Грекзита би нанесал много по-голям удар на Гърция, отколкото на еврозоната: би предизвикал икономически хаос и масови протести, което би довело до пълен колапс на гръцката икономика, докато новата гръцка драхма бързо ще се обезцени. Гърция разчита на вноса на храни, енергия и медикаменти; туризмът, главния двигател на икономиката, изисква значителни енергийни ресурси и стабилна социална среда. Ситуацията ще се влоши значително, преди да се усети подобрение, а Ципрас вероятно няма да оцелее политически  в този труден процес. Така той беше заставен да приеме предлаганата сделката. Отстраненият от длъжност Варуфакис се обърна срещу Ципрас, обвинявайки го, че “с решението което е взел в ноща на референдума се е предал пред Тройката”. Истината е, че Варуфакис изигра блъфа си крайно неумело. Предлаганата от него алтернатива, при евентуално отхвърляне на предлаганата сделката, би имала далеч по-тежки последици за Гърция.

 

НОВА СДЕЛКА

 

След капитулацията на Ципрас, нещата се задвижиха бързо. Новият спасителен план, съставен от две болезнени мерки за фискална корекция и много необходимите, но забавили се структурни реформи, бе бързо одобрен от гръцкия парламент с огромно мнозинство от 222 от 300 гласа. Това бе най-високата подкрепа, която такъв план е получавал някога, което е иронично, защото този е един от най-болезнените до сега.

 

Това забележително развитие силно удари Сириза. Правителството бързо се раздели на две, с повече от една четвърт от своите 149 депутати (включително Варуфакис), които отхвърлиха пакета от мерки и по този начин принудиха Ципрас да разчита на проевропейските опозиционни партии, за да мине необходимото законодателство през парламента. В крайна сметка, повечето от разбунтувалите се напуснаха партията, създавайки нова радикална група, наречена “Popular Unity”, която пое мантията на борбата срещу мерките за строги икономии, поставяйки акцента върху Grexit.

 

От своя страна Ципрас можеше да направи следното: да сформира ново правителство в коалиция с проевропейските опозиционни партии или да обяви нови избори, като консолидира контрола си върху собствената му партия след отлъчването на недоволните. Той бързо се спря на втората възможност и подаде оставка на 20 август, като по този начин предизвика предсрочни избори. Неговият избор се ръководеше от три осовни фактора.

 

Първо, въпреки острия обратен завой, Ципрас имаше шанс да спаси своята популярност сред гръцкия електорат. Той обясни, че тежката борба, която води с Бруксел показва, че се е борил със зъби и нокти за да получи по-добра сделка за страната, а поражението му се дължи на огромния натиск на Германия.

 

“Можете да ме обвинявате за много неща”, каза той, “че съм имал илюзии, че тази Европа може да бъде победена, че силата на това, което е правилно може да се противопостави на силата на банките и парите. Но не може да ме обвинявате, че съм излъгал гръцкия народ.” Следвайки тази логика, референдумът се явява още едно доказателство за ангажимента му към гръцката кауза, а не показател за неговата некомпетентност при воденето на преговори.

 

На второ място, неговата бърза реакция направи невъзможно за опозицията и за бунтовниците от СИРИЗА да се организират за изборите на време. На последно място, и може би най-важното е, че той успя да предвиди, че последиците от провалените преговори и от мерските наложени при приемане на новия спасителен план няма да се удетят прекалено бързо за да се отразят на електората му.

 

Въпреки това, последиците ще бъдат изключително болезнени. Преди Ципрас дойде на власт, Гърция току-що бе започнала да бележи напредък: за първи път от четери години успя да се включи успешно в международните пазари на облигации, банките бяха достигнали стабилност след рекапитулацията, която излезе солено на гръцкия данъкоплатец, безработицата падаше, а икономиката регистрира растеж.

 

През четвъртото тримесечие на 2014 г., икономическия ръст достигна 1,7%, значително по-високи от 0,9% среден ръст в еврозоната. Очакванията бяха, този ръст да достигне 3% през 2015 г. Разбира се, това не значи, че гръцката икономика е била вън от опасност, но тези постижения бяха добра отправна точка. Сега Гърция е отново в рецесия, която се очаква да продължи още най-малко две години, а загубата за БВП ще е в размер от 4%. Безработицата отново се покачва и то забележимо. Индексът на PMI за Гърция, водещ показател за икономическото доверие и отличен в прогнозиране на бъдещите тенденции на БВП, е достигнал рекордно ниски нива.

 

Всичко това може да изиграе лоша шега на Сириза преди изборите. Първите няколко проучвания на общественото мнение, проведени след изборите показват значителна ерозия на популярността на Ципрас и топяща се разликата между Сириза и Нова демокрация. Сириза губи подкрепа, както от левите избиратели, които ги обвиняват заради тяхната капитулация, така и от десните, които са неводовлни, че тази капитулация не е станала по-рано. В момента изглежда малко верятно партията да спечели достатъчно гласове за да състави правителство сама, което ще я принуди да сформира коалиционно правителство. Може дори да се наложи Ципрас да си партнира с проевропейската опозиция. Какъвто и да е изхода от предстоящите избори, едно е ясно - новото правителство ще трябва да се изправи пред сериозна икономическа криза, която се очаква да трае година, или може би две години, а това е значително предизвикателство дори и за един опитен и кадарен политик.

 

БЪДЕЩИ ПЪТЕКИ

 

След всичко казано до тук, идва въпросът: как Гърция може да се справи с предизвикателствата?

 

Има три възможни пътеки. В първия и най-оптимистичен вариант, Ципрас (ако приемем, че той спечели изборите) може да реши да се възползва от спасителния план, като успее да устои на политическите последици от икономическата криза, и реализира структурни реформи, които да генерират положителни икономически резултати, което да поведе Гърция към стабилен растеж и така спечели трайно доверието и уважението на гръцкия народ. При втория вариант, той ще продължи да се колебае и изчаква, което ще му навлече обществения укор, че е виновен за

икономическата катастрофа, и така ще загуби както обществената подкрепа, така и политическия си пост, като претърпи политическо унижение в разгара на трайна икономическа стагнация.

 

Три са главните аспекта, които ще бъдат определящи за развитието на Гърция в близко бъдеще: бюджетна политика (строги икономии), преструктуриране на дълга и структурните реформи. Важно е да обясним и разберем защо Тройката е толкова взискателна в налагането на такива трудни и болезнени фискални параметри. Някои твърдят, че това е така, защото германците имат морално отвращение към дефицита, дори когато дефицитът може да играе положителна роля в икономиката, както твърдят кейнсианските икономисти. Вярно е, че фискалните цели, наложени на Гърция са много трудни, много по-трудни от тези, които би приело което и да е правителство, което може да финансира само собствения си дефицит.

 

Въпреки това, два са факторите, които не трябва да забравяме. Първо, гръцкото правителство беше блокирано от капиталовите пазари, което възпрепядства възможността за рефинансиране на дълга. Факт е, че само изпълнението на една трудна и болезнена програма за фискална дисциплина, може да убеди тези пазари да започнат отново да кредитират Гърция. Разбира се, че Гърция може да фалира, но както видяхме, да изпаднеш в дефолт като член на единен валутен съюз като еврозоната, е изключително скъпо. Второ, докато Гърция не успее да получи достъп до капиталовите пазари, единственото финансиране идва от един съюз, съставен от 18 други правителства, всяко от които е отговорно пред собствените си данъкоплатци. С други думи, институционална зависимост на еврозоната благоприятства немските идеологически наклонности.

 

Друг е въпросът, дали налагането на строги икономии е икономически самоунищожително и политически невъзможно, както често се твърди. От една страна, слабото представяне на Гърция от 2010 г. насам – когато получи първата си спасителна помощ – изглежда е неоспоримо доказателство за това твърдение. Но налице са и други смущаващи фактори. Въпреки, че Гърция изпълняваше много от наложените условия, икономическата и политическата ситуация в страната беше постоянно разклащана от перспективата за катастрофално излизане от еврозоната и несигурността, която породиха повторните предсрочни избори. Когато сравняваме представнето на Гърция с това на други страни-членки, които минават през същите горчиви мерки, ситуацията на Гърция се откроява. Що се отнася до политическата неприемливост на мерките, достатъчно е да се отбележи невероятно голямото парламентарно мнозинство, което подкрепи третия спасителен заем. Разбира се, Гърция е изправена пред ограничения, но тези ограничения определят какво е възможно и какво не.

 

Сред коментатори и анализатори, въпросът за дълга привлича най-много внимание. Истина е, че МВФ в частност, е много загрижен за устойчивостта на такова високо дълговото бреме, и е в противоречие по този въпрос със своите два други партньори в тройката: Европейската комисия и Европейската централна банка. Независимо от това, дългът малко или много отвлича вниманието от наистина значимото. Гръцкия дълг е необичаен с това, че е държан предимно от останалите страни-членки на еврозоната (заедно с МВФ и ЕЦБ), а не от частни инвеститори. Както казахме и по-рано, това прави преструктурирането на дълга трудна политическа задача. Независимо от това, обслужването на дълга е по-лесно, отколкото неговия размер подсказва, защото реалната му стойност в настоящето е много по-ниска, и носи дълги падежи и ниски лихвени проценти. Твърде възможно е, лихвите да намалеят допълнително в бъдеще, а падежитите да бъдат разсрочени. С други думи, едно изгодно рефинансиране е по-верояният вариант за преструктуриране на дълга, отколкото опростяване или орязване на задълженията. Това би смутило тези, които са свикнали да гледат на държавния дълг по  традиционния начин.

 

И на последно място, както твърди проф. Рикардо Хаусман от Харвард, след 2009 г. трагичните икономически резултати на Гърция, която се представя много по-лошо от Кипър, Ирландия, или Португалия, са резултат не толкова на голямия външен дълг, а на несъответствията в гръцката икономика: Гърция произвежда много малко от това, което светът иска да консумира. Истината е, че Гърция трябва да развие продуктивните си капацитети, ако иска да расте, а това изисква правилна комбинация от структурни реформи, прилагани по ефективен начин. Времето ще покаже, дали Гърция ще успее да прокара такава реформа, но изглежда все по-малко вероятно тази битка да бъде водена от Ципрас.  

 

МОДЕЛЪТ

 

Много коментатори обвиниха еврозоната за нейната политика и остратите й методи при воденето на преговорите. Икономистът Пол Кругман, например, порица европейските лидери за тяхната готовност “да унижат всеки, който оспорва исканията за безкрайни строги икономии” и твърди, “че ако Европа, със сегашната си организация, успява да превърне средно голям фискален проблем в такъв кошмар, това означава, че системата е коренно неработеща.” По същия начин, много други наблюдатели обявиха, че начина по който еврозоната третира Гърция съставлява дефолт и за двете – демокрацията и проекта за европейска интеграция. Наистина, трендов таг на Twitter по време на бурните дни на месец юли бе #itsacoup (това е преврат).

 

Тази критика изпуска някои ключови аспекти на европейския проект и на общата валута. Да започнем с това, че еврозоната не е държава, още по-малко демокрация, а съюз на демократични държави, които са избрали да жертват важна част от своя суверенитет в полза на общ проект. В такъв съюз, едностранни решения на национално ниво, без значение колко демократични, не могат да определят политиката на решенията на Съюза. Това не означава, че кризата в Гърция не разкри основни проблеми в демократичната легитимност на ЕС. Точно обратното. Вярно е, че това са проблеми на институционалния модел, а не на политическото лидерство и докато нивото на вземане на решения не се припокрива с нивото на масовото демократично обсъждане, тези проблеми ще продължат да съществуват.

Те ще бъдат преодолени само тогава, когато демокрацията се прояви на ниво съюз, когато съюзът се трансформира в институция, която да излиза извън и над нейните държави-членки. Такъв резултат е възможен, но е малко вероятно да се случи в близко бъдеще. Означава ли това, че процесът на европейска интеграция е обречен? Не задължително. Парадоксално е, че тази криза направи еврото по-силно, като принуди германските консерватори и южноевропейските левичари да се убединят около втория най-предпочитан от тях политики изход, а именно еврозона със силно условни трансфери на пари.

 

Всъщност, това, което поддържа еврозоната обединена не е толкова вяра в модела за интеграция, а осъзнаването, че цената на едностранното дезертьорство и колективния провал би била огромна. Още повече, гръцката криза извади на повърхността силуетите на новопоявили се Европейски Демони. Стотици медии предаваха от близо и коментираха събитието, докато хиляди граждани от цяла Европа участваха в разгорещен дебат, който мина отвъд националните граници. В разгара на кризата, на 8 юли, Европейският парламент бе свидетел на една забележителна сесия, в която Ципрас участва в разгорещена дискусия с европейските парламентарни лидери върху същността и смисъла на европейския проект. Забележително е, че този дебат намекна, че линията на основната политическа грешка в Европа минава отвъд разделението на десни и леви. Най-ревностните поддръжници на Ципрас можеше да бъдат открити не само сред най-радикалната левица, но също така и най-вече, сред крайно десните, сред които и Марин Льо Пен и Найджъл Фараж. Естествено, наблюдателите са склонни да се фиксират върху липсата на положителна визия и ширещата се политическа настървеност. Въпреки това, никой не бива да пренебрегва факта, че новите политически субекти рядко се появяват на бял свят без наличието на конфликт.

 

Всъщност, може да се твърди, че начинът, по който политическите сили стигнаха до този консенсус, следва модела по които беше създаден европейския интеграционен проект. В крайна сметка, спонтанно и добронамерено прехвърляне на власт от национално към наднационално ниво е политически малко вероятно. В миналото подобно предаване на властта, се е случвала само чрез война и насилие. Фактът, че днес в Европа това се случва, чрез ненасилствени конфликти, а именно чрез политически кризи и тежки преговори, трябва да се приема като доказателство, че европейският проект не е провал, а всъщност работи. Дали в крайна сметка този модел ще упее е отворен въпрос, но все пак нека не забравяме, че политически експерименти, които се провеждат в такъв мащаб и дързост, като тези в Европа, винаги нодят известни рискове.

 

 

Please reload

Follow Us
Please reload

Search By Tags
Please reload

Archive
  • Facebook Basic Square
  • Twitter Basic Square
  • Google+ Basic Square